сряда, 25 януари 2017 г.

Средновековна Станимака

На скоро започнах проучване - до къде са стигали стените на Средновековният Станимака.
Тръгнах по  стените(буквално) на средновековният град. Проследих стените, които се виждат. За тази част, която не се вижда, изчетох източниците и проучваният, до които успях да се добера.

До XII век градът е бил едно малко селце (както всички са го описвали) разположен по склона от параклис "Св. Димитър" до "Метоха" . На върха, където сега ни гледа параклис "Св. Димитър" е имало градска крепост, която е играла роля на защитник на града, охрана за най-краткият път към Беломорието и пазител на границата. Средновековният град се разполагал по високите тераси, които са северозападно от Метоха. При обработването на лозята по склоновете е намерена фрагментирана керамика от XI-XIV век. В началото на XII век градът е започнал да се разраства и да слиза в равнината. С него се е измествал и некрополът му. В началото той се е намирал на север от църквата "Св. Богородица - Успение". При строежа на жилищни блокове на ул. "Д. Петков" през 1966-69г. са открити градени с каменни плочи гробове. Намерените стъклени гривни датират некропола от XI век. Когато градът слиза в равнината, неговият некропол се измества на север. В XIV век той стига до училище "Ангел Кънчев" и параклиса "Св. св. Константин и Елена".До тогава, градът се е разпростирал до Метоха. Всеки може да посети Метоха и да види крепостните стени, които минават и ограждат средновековната църква Св. Георги и метоха. Тези крепостни стени са обграждали и възвишението северо-източно от средновековната крепост на параклиса Св. Димитър.  В средновековието Асеновата крепост не е била част от Станимака, били са два града Станимака и Петрос. Обградени от крепостни стени свързани с търговски път стигащ до Беломорието. Днес по този път ние ходим до Асеновата крепост, до различните параклиси и т.н. Имало е и втори път, които е стигал до градската крепост на върха, на който днес се намира параклис Св. Димитър.  Долният път е минавал през сегашните горски пътеки и е стигал до Петрич. А горният път е стигал до градската крепост на Станимъка, като по всяка вероятност(мое предположение) е имало друга крепостна порта от юг,  извеждаща към пътища водещи към горните села след Асеновата крепост, манастира Св. Св. Кирик и Елена и крепостта Воден. Крепостта на Станимака, феодалната крепост  Петрич(Петрос) и третата крепост Воден(в квартал Горне Воден) са изграждали една мрежа от крепостни съоръжения охраняващи важен търговски път към Беломорието. Разбира се, имало е и други проходи, които да се използват за да преминат хората към Беломорието, но ако са искали да прекарат стоките си към Беломорието е трябвалода преминат през главният път минаващ през Станимака и Петрос. Днешният квартал Св. Георги или както ние Асеновградчани го знаем "Джордж Махала" възниква във края на 14 век малко градче на име Амбелинос (където през 17 век почива Паисий Хилендарски). До възникването на селцето Амбелинос, отвъд реката е се намирало гробището на Станимака. Втората половина на 13 век и 14 век градът предобива огромно значение и вляние.
Населението на Станимака в по-голямата си част било предимно от занаятчии, зидари и ковачи. За да могат да поддръжат гарнизона на града. Не малка част са били и земевладелци, като препитанието на Станимаклии било винарството. Още в Средновековието, Станимака е била известна с виното си, изкусните си занаятчии и майстори.
Документално - първият документ, в който се споменава старото име на Асеновград — Станимака, е Уставът на Бачковския манастир, написан от неговия основател, грузинския аристократ, главнокомандуващ западните войски на Византийската империя и управител на Пловдивската област — Григорий Бакуриани :



(глава II на Устава, където се изброяват владенията, които Бакуриани подарява на манастира)

„Дадохме и потвърдихме от имотите, подарени с благочестивите хрисовули като бащино владение и неотнемаемо и пълно господство в истинска собственост, които, бидейки отчислени, бяха потвърдени с благочестиви хрисовули. От тях първият и главният имот е крепостта или селото, което се намира в същата Филипополска тема и което се нарича Петрич, а местните жители го именуват изобщо Василикис, заедно с полските имения, спадащи към нея, т. е. местността, наречена Янова, в която сега бе застроен манастирът, местността Бачково, местността Добролонг, местността Добростан, местността Вурсей, местността Лалкова заедно с т. н. Аврова".




Грегорий Бакуряни изгражда Бачковският манастир, приключва градежът окончателно през 1083г., Паралелно с това строи и крепостта на мястото на параклис  Св. Димитър, която крепост трябвало да охранява гостоприемницата, метохът и църквата Св. Георги.
От този момент нататък, градът се развива като значим  средновековен град, със своите занаятчии и винари.
 Имало е множество воденици, които мелели, зада има достатъчно за изхранването на войската охранявала градът. С индикт от Бачковският манастир, Станимаклии, които претижавали мелници били данъчно облекчени, ако дават безвъзмезно хляб и брашно на църковната страноприемницата, която прютявала много странстващи пътници и търговци. Било наредено от Бакуряни  "всеки ден да се дава хляб и вино на пътуващите по този път"
За значението на Станимака през времето на първите Палеолози (1259—1344 г.) можем да съдим от това, че тя е била столица на Родопската област, наричана в историята на Кантакузин „Станимашка и Дзепенска”, т. е. Станимашка и Чепинска, и давала по време на война 1000 въоръжени конници и 7 000 пехотинци.



Из писмата на гранадския рицар Дон Анзизо Дел Гранада (Дон Аморе Море) - началото на XIII век



Старинния пътепис се намира в манастира на капуцините "Санта Мария дел Соренто" край Флоренция


II ПИСМО:


"...Един ден с дружинка посетихме ближен градец, наречен Станимако. Това е град на прохлада, многовековни дървета, метоси и скитове, сиреч, малки черковки. Малките черковки, всички високо по върховете, се обитават от строги, благочестиви мъже със седефени лица. Тях ги наричат светии. Тия хора нищо не работят; мълчаливо стоят пред скитовете, мълчаливо срещат и изпращат слънцето. Подвили нозе, те гледат втренчено напред, някъде далеч. Мълчаливо хората им носят и слагат храна: хляб, вариво, зеленчуци, и друхи, но те нищо не поглеждат, освен небето. Те са кожа и кости, същински мощи.

Те лекуват и изцеляват с поглед, докосване, попипване. Много забулени, тъжовни майки носят в торба на гръб болните си недъгави дечица тук , на високите върхове, при тях за да просят мълком изцеление. Седят дни и нощи и чакат ред, защото тук редът е закон. Никой, обаче, не приказва; нямо слагат болничето при нозете на светеца и чакат да отвърне той очи или да повдигне ръка, защото така той лекува и пъди всички бесове.

Посетихме после монастира „Светата Пречиста” или т. нар. „Иверска света обител” /Бачковски/Казват, че седем богоносни отци са дохождали тук и посочили мястото на монастира. И това място наистина е кът от рая. Край него бучи поток – широк и гръмовит, за да спомня на светите манастирски братя, онова, що им повелиха седемте отци, поръчителите техни пред небето. Тук видяхме много монаси от разни краища, но между тях всичките – ромеи не видяхме. От това проклето племе на ромеите никой не се пуща при Светата Иверска Пречиста.
Защото тук казват: Бог създаде три неща лоши в този свят, дори четири – змията, тахтабата и ромеите, но четвъртото не го казват".




IV ПИСМО: Дон Аморе Море...”Сънища на Изток” том І, стр. 120


Ти, донна Паула, ти, нектар, пит от сребърно гюмче, ги грозд, ти – черно тракийско вино.
Забравих да кажа, че когато бяхме в Иверската Света Пречиста /Бачковски м-р/, посетихме място, което наричат Клувия, дивно място, дето казват слизал сам архангел Израил. Там по стъпките негови ангелски, ние, грешните, стъпваме мълчешком към един връх стръмен и прав като върлина и на него се качихме босоноги, като взехме на гръб прашните каспети / един вид гети заедно с обуща/ . На този връх се слуша дъхът на небето и тихите небесни кимбали. И ние всички свалихме шапки и дигнахме глави и така запяхме първо химна на небесното благословение, сетне – нашият. Може една строфа от него вятърът да ти донесе там, в далечната Гренада.

Дворът на Светата Иверска Пречиста е застлан с плочи – бели, равни плочи, поставени там по диктовка на небето. В двора от памтивека растат широкостволи дървета, наречени жугер /божественият огън на целомъдрието/, плодовете негови, подобни на череши или балкански вишове се ядат, но вземат се като цяр срещу женско безплодие. На хилядо обече един е плоден, другите безплодни, така щото от толкова трябва да се търси само един, така е наредено от веки-веков.

В църквата на Светата Пречиста видяхме всичките икони покрити в злато, сребро и драгоценни камъни. В тези камъни изобилства многоцетният бял камък, сиреч-елмаз, сетне-червеният рубин и зеленият смаргд, среща се сапфир и бледосинята небесна ....
В светата съкровищтница, дето стигнахме по входовете със запалена борина видяхме много чудни неща, много свети мощи – светата ръчица на св. Кирил, св. Филомена, св. Димитър Агатоински и др.Видяхме много скъпоценни анголпии, антимис от зелена коприна, дебела един пръст и на нея храмът Господен. Тая света вещ била подарена на монастира от грузинкския княз Апасий, който до крак избил някога едно противно племе, наречено печенези, част ото това племе се промъкнало към Сердика и Ниш, дето се преименувало в попони /шопи – б.пр./
Всичко, което ведяхме тук ни много зарадва и окриля за далечния ни път. На връщане за града на Филипа минахме през едни села, които наричат Добралонг /Добралъка/ и Яворово, дето водата е сладка, но край тях лозя не видяхме, както ги видяхме край Смлинград, чието вино е черно като смола, черно като виното в Гренада. Йезус Мария! От това вино пихме без мяра от паници, котли и делви.

В нашия стан при хълма на Купидона, когато пристигнахме, заварихме, че се промъкнали тайно двама души арменци, едно хитро племе, посято навсякъде тука на изток. Тия арменци ни дадоха две гърнета с кумис, сиреч кисело мляко от магарица. Един от тях се нарича Агоп и ни каза, че брат му бил игумен на Светата Пречиста, йеромонах Мелхиседек, когото видяхме като благочестив человек божий.






За  самите крепостни стени.
До краят на XII век се изграждат от речни камъни крепостни стени достигащи до 2.2м дебелина. За да се охранява търговският път и българските(или византийски) граници е било нужно пресъствието на огромен гарнизон. За поддръжката на този гарнизон  и защитни съоръжения е имало нужда от ковачи, зидари и земеделци(както отбелязах горе).
Градските порти са се разполагали до чешмата, която се намира на бул. България. В посока север от портата по продължение на главният път са били изградени крепостни стени създаващи коридор. За да контролират броят минаващи по главният път за Беломорието. Този Път е стигал до  Източно от портата при разкопки са намерени основи на кула охраняваща северната порта на градът. Около тази кула са намерени и жилищни сгради. Тази кула е била на хълма Св. Архангел. По всяка вероятност е имала подвижен мост, които при продоляване на стените, войниците са се изтегляли в тази кула. От своя страна кулата е могла да се отбранява самостоятелно като кула Дон-Жон.
От Изток стената е следвала брега на река Чая. Като тогава по всяка вероятност реката е била много по буйна от сега. Източната порта е била там  където сега се намира "Железният мост" Последният мост към Бачково и Смолян. Той е бил единстеният мост прекосяващ и даващ достъп до източният бряг на река Чая. До началото на 19 век, той е бил изграден от масивни греди.
Стените са стигали преблизително до сегашният разклон за Асеновата крепост и са стигали до Св. Георги, продлжавали са по склона и са обграждали  градската крепост(сегашният скален връх Св. Димитър). като от запад хълмът на параклис Св. Димитър(градската крепост) е имал съсед, друго скално възвишение. От към западната част, където е планината, като се започне от параклис Св. Димитър и се стигне до параклис Св. Св. Кирик и Юлита, вероятно(това е мое предположение) е имало отново стена, точната следа не мога да проследа.
От западната част на Станимака е имало квартали, както и тераси служещи за изравняване на терена за отглеждане на лозя. Това мое смело твърдение идва от голямата концентрация на параклиси, които в основата си - зидовете им са средновековни. Там където има параклис - има и хора - където има хора има и къщи - където има къщи има махала.
Днес на една скала над ул. Прослав се намира средновековната църква Св. Ян. тази църква вероятно е обслужвала жителите на квартал разполагащ се по склона на планината достигащ до Параклис Св. Св. Кирик и Елена. Ясно се вижда как под нея са изградени арки за подравняван на терена.
Да продължим с крепостните стени.  Западно от параклис Св. Св. Кирик и Елена проследих крепостна стена, която стига до улица Брегова. Ясно се виждат следи от тази крепостна стена, която минава под училището Ангел Кънчев, което училище се намира между улиците Преслав и  Рилска. Точно от двете страни на това училище (източната и западната част) се виждат следи от зидове. Точно тези зидове се свързват със западната част на коридора  от крепостни стени, стигащ до северната порта. Така Станимъка (Асеновград) се изгражда между непроходимите възвишения на Родопа планина от запад и река Чая(сегашното й име) на изток.
Може да се види как, градът се разширява постепенно към равнината.


Чертеж направен след разкопки и проучване на крепостните стени през 1989 г.
1. Хълм Св. Архангели - Дон-Жон кула охраняваща северните порти на градът.
2. Некропол след XII в. - след построяването на крепостните стени. След век, градът се разширява на около 100 метра северно от Хълма Св. Архангели. Където се изгражда и коридор водещ до северната порта.
3. Некропол
4. Св. Ян
5. Св. Богородица
6. Станимака до XI в.
7. Метоха
8. Крепостна стена от XII в.



Прикачвам чертеж на крепостните стени.
Не съм поставил знаци за портите.











Тук искам да добавя още една информация - според археологическите разкопки провели се преди около 50 години - има сведения, че сградите и църквата Св. Ян(намираща се на бул. Бълария, на 60 метра преди разклона за Метоха)  са били опожарени по време на османското нашествие. Това показва, че в края на 14 век Станимъка е разполагала с значителен военен контингент и не се е дала без бой на османските турци.

Снимки на крепостните стени на градската крепост,  останали  до днес:






Източници:
  • Станимака - Духовно наследство
  • Асеновград в миналото - исторически очерг, Николай Хайтов, второ издание 1983г.
  • За Асеновата крепост